Вавилонски мит

 Могъщият владетел на Урук, Гилгамеш бил известен с чудовищната си сила и буйния си нрав. Неведнаж похищавал той жените на своите поданици, а тях принуждавал да работят до изтощение за изграждането на градските стени. Отчаяните жители, безсилни пред безчинствата му, се обърнали към богинята Аруру с молба да създаде човек, равен по сила на техния господар.

“Нека се бият помежду си” – казвали те “и Урук да си отдъхне най-после!” Откликнала на воплите им Аруру и направила от глина могъщ герой, силен като самия Гилгамеш. Див и свиреп бил той. Живеел в дивата пустош, тялото му било покрито с козина и зверовете го смятали за свой брат. Името му било Енкиду.

Веднаж, един ловец видял дивия човек и разказал за него на Гилгамеш. Тогава Гилгамеш изпратил заедно с ловеца мъдрата и безсрамна блудница Шамхат. Надявал се, че тя ще успее да прелъсти дивия човек и зверовете ще го напуснат. И наистина, Енкиду се отдал на ласките на блудницата, а когато изминали седем дни, усетил с ужас, че слабост е обхванала цялото му тяло. Погледнал той към зверовете, неговите братя, но те избягали от него.

Отчаян , Енкиду се върнал при Шамхат и седнал в нозете й, а тя му разказала за Гилгамеш и го повела към град Урук. Щом се срещнали, двамата гиганти веднага вплели тела в чутовна борба, но нито един от тях не могъл да победи другия. Дълго продължила битката, но все така без победител. Накрая, замаяни от силата си, двамата герои станал приятели и Енкиду останал при Гилгамеш в града.

След време обаче, седейки без работа в Урук, започнал да усеща, че силата му отслабва. Затъгувал за дивата пустош и поискал да се върне там, но Гилгамеш му казал: “Приятелю, далеч от тук са планини на Ливан, които са покритите с кедрови гори. Те се пазят от страшния Хумбаба. Ще отидем там, ще победим чудовището, ще отсечем дърветата и ще построим град, за да прославим имената си.” Речено – сторено.

Принесли жертва на боговете и потеглили на път. Дълго вървяли двамата могъщи герои и накрая стигнали до горите в планините на Ливан. Намерили пазача на планинските кедри – свирепото чудовище Хумбаба и го убили с три удара – всеки нанесъл по един, а третия – двамата заедно. Когато изгряло слънцето, Гилгамеш започнал да сече дърветата, а Енкиду изскубвал коренищата. Когато привършили, спуснали дърветата до брега на Ефрат и потеглили обратно към Урук. Веднага щом се върнали Гилгамеш се измил, за да премахне умората и прахта от дългия път и заблестял с цялата си красота. Богинята на любовта Ищар не могла да устои на хубостта му и го пожелала с цялото си сърце. Но Гилгамеш знаел злощастната участ на предишните й възлюбени и я отхвърлил.

Тогава разярената богиня изпратила в Урук страшния Небесен бик, за да отмъсти на героя. В гнева си пожелала бикът да убие Гилгамеш и да опустоши града му. Енкиду обаче съзрял пръв небесното чудовище и се хвърлил насреща му. Гилгамеш го последвал и заедно убили бика на Ищар. Изпълнена с желание за мъст, богинята се обърнала за помощ към боговете, които вече били достатъчно разгневени заради убийството на Хумбаба и похищението на кедрите в Ливан.

“Тези, които отсекоха кедрите и убиха Небесния бик и Хумбаба, трябва да умрат!” – решили боговете. Но върховният бог Енлил възразил: “Нека умре само дивият човек Енкиду. Гилгамеш трябва да живее!” И от този миг Енкиду започнал да губи силата си. Отчаян плачел той и проклинал блудницата Шамхат, която го довела в града. На сутринта Енкиду умрял в страшни мъки, а Гилгамеш бил потресен и неутешим без своя приятел и брат. В отчаянието си, избягал в дивата пустош и за пръв път усетил, че е много самотен и смъртен. Тогава, за да не го постигне участта на Енкиду, тръгнал да търси за себе си безсмъртие. Така стигнал до един мрачен пролом в планината, през който минавал пътя към обиталището на боговете. Там обаче стоял страж, който преграждал входа. Гилгамеш разкрил мъката, която терзаела сърцето му и помолил да го пусне. Стражът отворил портата и героят потънал в гъст и непрогледен мрак. Вървял цели дванадесет дни и нощи, без сън и храна, но не се предавал. В края на дванадесетия ден видял слаба светлина и достигнал до мъртва каменна градина с цветя от халцедон и лазурит. Там бавно носела водите си реката на смъртта.

Гилгамеш застанал на брега и помолил лодкаря да го отеведе до острова на блжените, където живеел заедно с жена си безсмъртният Утнапищим. Утнапищим бил единственият човек, който преживял всемирния потоп и понеже живота му бил праведен, боговете направили него и жена му безсмъртни. Гилгамеш поискал да узнае как е станало това и старият мъдрец му разказал историята на потопа. Разказал му как след това боговете се събрали и му подарили безсмъртие, заради добрините, които извършил. Гилгамеш разбрал, че боговете няма да се съберат повторно, за да направят и него безсмъртен. Когато се сбогували и господарят на Урук тръгнал тъжен по обратния път, Утнапищим го съжалил и му разкрил тайната на цветето на вечната младост: “Върви обратно, без да ядеш и спиш, докато стигнеш една бездна. Спусни се в нея и хвани в тъмата цветето, което убоде ръката ти. В него е твоята младост и младостта на всички хора. А след това ше стане това, което наредят боговете!”

Дълго вървял Гилгамеш и когато достигнал бездната, се спуснал в непрогледния мрак. Щом усетил остра болка, свил ръка и откъснал цветето на вечната младост. Внимателно стискал той скъпоценното цвете и вървял още дълго, докато съзрял светлина. Слънчевите лъчи се отразявали в бистрите води на планински поток. Гилгамеш оставил внимателно цветето и се потопил във водата, за да се освежи и измие окървавената си ръка. В това време една змия погълнала цветео на младостта, веднага се подмладила и сменила старата си кожа. Опечален и изморен от преживяните премеждия, героят се върнал в родния Урук, но като видял издигнатите по негова заповед стени около града, разбрал, че безсмъртието на човека е в неговите дела. От този миг, буйният и груб Гилгамеш се преобразил и станал мъдър и справедлив цар.